“И сте най-красиви, и сте най-добри” скандираха европейските шампионки по баскетбол с “Левски” от 1984 г.

рез 1984 г.  баскетболистките на "Левски" ликуват с европейската купа навръх 8 март. Тази година се навършват 30 г. от изключителния им успех. 
Предлагаме ви материала на Георги Марков, публикуван по този повод във в. "Труд", както и интервю с тогавашния треньор Станислав Бояджиев, взето от  Лилия Янкова.

Началото на 80-те години на миналия век ще остане паметно във вековната история на “Левски”. Верен на идеята на своите основатели, залегнала в първия устав, през десетилетията клубът развива не само футбол. Подобно на грандовете “Реал” (Мадрид), “Барселона”, “Ференцварош” и други имахме страхотни отбори по баскетбол, волейбол, хокей на лед, десетки олимпийски шампиони в други спортове. Волейболистките на покойния треньор Владимир Прохоров достигнаха европейския връх през 1964 г. През 1984 г. това направиха и баскетболистките с треньор Станислав Бояджиев.

Има много символика в датата, на която женският отбор на “Левски” по баскетбол стана европейски шампион в Будапеща - точно на 8 март, Международния ден на жената. Защото освен велики баскетболистки тези момичета без изключение носеха невероятен чар и харизма. Имаха страхотно излъчване. Някои направо можеха да участват във всеки конкурс за Мис по света. Препълнените трибуни скандираха неуморно: “И сте най-красиви, и сте най-добри!”

Зала “Универсиада” се пукаше по шевовете дори в срещите от вътрешното първенство, в което “сините” доминираха над отбори като пернишкия “Миньор” с Евладия Славчева, пловдивския “Марица” с Пенка Стоянова, “Спортист” (“Кремиковци”) с Ваня Дерменджиева, “Славия”, “Академик”. За международните мачове билетите изчезваха на мига. Заради този отбор на баскетбол ходеха повече зрители, отколкото днес на футбол.

Паметен беше четвъртфиналът за европейската титла с “Агон 08” от Дюселдорф - един от най-богатите градове на Западна Германия. В него играеше състезателка с ръст, какъвто ние нямахме при мъжете. Разгромихме ги в София, показвайки магнетичен баскетбол с момичета, които не бяха толкова високи.

По време на мача извадих плакат “Левски - европейски” (б.р. - тогава транспаранти няма нито в зали, ни по стадиони, веят се идеологически лозунги и по спортните арени). Нямаше фенклуб, написа ми го за шише гроздова художникът на Първи райсъвет в София, където бях юрисконсулт. Прегазихме и “Славия” (Прага) на полуфинала. За да стигнем финала в Будапеща в прочутата зала “Тортата”.

Там нашите момичета надиграха безапелационно и считания за най-силен европейски отбор в онзи момент “Золу” (Виченца) от Италия с 82:77 (40:32). Не успях да пътувам с екскурзията от привърженици, тръгнала с автобуси 2 дни преди мача, поради пустите дела в Съдебната палата. Но отидох да посрещна европейските шампионки на аерогарата с друг голям привърженик на отбора - Васко Петков. Бяхме с дълъг плакат “Момичета от 24 карата”. По-златни нямаше!

Не съм баскетболен специалист, но в съзнанието ми никога няма да избледнеят тези уникални спортистки, които следвах и на мачове в провинцията. Ето как ги помня:

Костадинка Радкова. Без да има 190 см, беше прекрасен център и реализатор. Именно на финала тя засенчи най-добрата към този момент баскетболистка на континента Полини. Според унгарските медии Динка бе най-добра в Европа.

Силвия Германова. Гордея се, че сме приятели с чаровната пловдивчанка. Невероятният интелект бе превъплътен в играта. Имаше изумителна техника, при която на моменти съперничките просто не виждаха топката.

Мадлен Станева. Като дойде от Русе, последва масово влюбване на публиката. Кое по-напред да гледаш - красивото лице, невероятната фигура или коша?... Имаше страхотен отскок, а като сграбчеше спечелената топка, очите ставаха светкавици, пронизващи съперничките.

Красимира Банова. Уникален борец и под двата коша, винаги във форма, с голямо синьо сърце. Често се събирахме с нея и Лита - съпругата на Гунди, при големия приятел на отбора Жоро Стамболов. Още пазя снимката след един мач. Носеше № 15 и рядко слизаше под тези точки.

Радмила Василева. Голям чар и финес. Невероятно нежна жена, но безпощадна като стрелец. Пред очите ми е как вкарваше с изстрели и от двата фланга.

Нина Хаджиянкова. Хубавата Нина не е мръднала и до днес, като че ли всеки момент може да влезе в игра. Възхищавахме се на уникалните пробиви, правени с такава бързина и дрибъл, че противничките стояха с отворени уста.

Петкана Макавеева. Голямо име в българския баскетбол, дал на света великата Ваня Войнова. Петкана беше в буквалния смисъл на думата БАШмайстор. Лидер, способен да реши всеки мач с кош не само от центъра, но и от халите. Носеше голям плам и непримиримост в играта.

Надка Голчева. Капитанът на отбора бе черешката на тортата. Незаменим организатор на играта, вдъхващ спокойствие и увереност. Гледал съм много спортни състезания у нас и в чужбина. Малко са спортистките, които вдъхват респект със самото си появяване на терена - като че ли присъствието автоматно отписваше загубата.

Двете млади надежди Анета Микова и Ина Иванова бяха винаги на ниво, когато развоят на мача налагаше да се включат.

Няколко думи за приятеля Славчо Бояджиев. Един от най-успешните български клубни треньори въобще. Извоювал за “Левски” освен европейска титла и две купи “Ронкети”. Сякаш за да е в тон със състезателките, и Славчо бе хубавец. Много етичен и с европейско възпитание още преди да влезем в Европейския съюз. За професионализма му говорят титлите. Човешките му качества бяха впечатляващи - истински обединител на такъв букет от звезди и пословично скромен.

Дълбок поклон на този велик отбор, дарил неописуема радост на милиони българи. Мислехме, че играят баскетбол от новото хилядолетие. Хилядолетието дойде, но световният видеообмен все още не е показал по-красиви и по-добри.

Треньорът Станислав Бояджиев: Не знам къде е сега купата

Станислав Бояджиев като състезател има дубъл с “Локо” (Сф), 4 купи с “Левски” и 113 мача в националния отбор. Участник на олимпиадата Мексико 1968. Постижения като треньор: с “Левски Спартак” - КЕШ (1984), купа “Ронкети” (1978 и 1970), 6 титли и 7 купи; с “Кремиковци” - титла и купа; с “Тулуза” - купа на Франция.

- Осми март 1984-та е сред най-паметните ви дати, нали?

- Помня този сезон, когато станахме европейски шампиони. Помня тази дата до най-малките подробности. Помня детайли от финала. Помня всяка състезателка кога е влязла в игра, какво е правила. В ония години конкуренцията у нас беше изключителна и “Левски Спартак” даже не можа да стане носител на купата у нас за 1984 г. Направи го “Славия” няколко дни преди триумфа ни в Будапеща. В местния Дворец на спорта един след друг се играха финалите за купа “Ронкети” и за КЕШ. Направихме една тренировка, на нея, без да се притесняваме от шпиониране, отново изпробвахме основното ни оръжие - зоновата преса. Със “Золу” (Виченца) толкова добре се познавахме, че присъствието на италианките и треньорите им в залата не бе проблем.

- Сигурно е имало и психологическа “война” извън терена?

- “Золу” бе двукратен европейски шампион с американка и канадка и може би половината от италианския национален отбор в състава си начело с една от най-добрите европейски баскетболистки Катарина Полини. Помня, че когато на обяд отидохме в ресторанта, те вече ни бяха изпреварили. И щом видяха нашите момичета - красиви и весели, поискаха да бъдат преместени в друг салон. Това бе сигнал какъв респект изпитва към нас “Золу”.

- Първото полувреме бе зашеметяващо за “сините”...

- Поведохме с 15-16 точки. Единият от съдиите бе Манини, сега шеф на френската федерация. До днес не иска да признае, че арбитрите започнаха да подпират италианките. Изкараха за фалове 4 от основния ни състав. Но аз имах в тима си 8 националки... Накрая влезе и Анета Митева, която играеше по-малко, но излезе мъжко момиче. Победихме с 5 точки - 82:77. Хаджиянкова се заблуди, че остават 5 секунди до края, и вкара с пикет почти от центъра. А времето беше минута и 5 секунди.

- Какви награди получихте?

- Купата днес не знам къде се намира. На летището ни посрещнаха тълпи от хора. Получихме по 360 лв., не бяха малко пари за тогава. От МВР ни подариха по един часовник. Пепа Макавеева, Надка Голчева и аз получихме най-високото отличие на МВР - “Орден за опазване на обществения ред и сигурност”. Преди мача дойде Надежда Богданова, лека пръст, тя посвети живота си на баскетбола като журналистка, и ми каза, че разбрала от италиански вестник премиите за “Золу” при победа, но по-добре нашите да не знаели. Обещани им били по 5000 долара на състезателките и 10  000 на треньора. Успокоих я, че познавам състезателките си и зная, че играят преди всичко за победа и после мислят какво ще получат.

- Днес не ви ли натъжават празните зали в София по време на женските мачове?

- Затворихме си всички центрове, които бълваха шампиони. Базите са в плачевно състояние. Децата се омързеливиха, предпочитат да играят не на улицата и в училищните дворове, а пред компютъра. Конкретно за женския баскетбол в София - преди време имаше 5-6 отбора и не се знаеше кой ще стане шампион. Хората обичаха да гледат баскетбол, обичаха състезателките. Прочутият цигулар Минчо Минчев поиска да се запознае с момичетата и отложи концерт в зала “България”, за да гледа мача с немския “Агон 08”.

- Как ще коментирате скандалите в мъжкия турнир за купата?

- Някога на базата на конкуренцията, но и на уважението можехме да говорим помежду си всички треньори. Като новобранец в тази професия гледах с обожание личности като Веселин Темков, Кирил Семов, Нейчо Нейчев, Людмил Катерински... Днес се въртят три имена - Росен Барчовски, Константин Папазов, Георги Божков и го подкарваме в обратен ред. Може би има млади амбициозни треньори, но си мисля, че няма как да пробият. А резултатите ги знаем всички. За женския ни баскетбол те са трагични.